Интервю с проф. Димитър Иванов

Преди няколко дни внезапно почина проф. Димитър Иванов, един от основателите на специалност Политология в Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Прекрасен човек и прекрасен преподавател! Лично аз му дължа изключително много! Нека да си спомним за него с това интервю, което той даде за списание “Разум” през 2008г.

Вечна му памет!
R

Светослав Малинов: Вие сте от ос­нователите и сега, така да се каже, доайен на специалността Политоло­гия у нас. Бихте ли разказал как тя се появи?

Димитър Иванов: Основаването на специалност по политическа наука в Софийския университет през далечна­та вече 1986 г., цели три години преди падането на Берлинската стена и кра­ха на комунизма в Източна Европа, би изглеждало като чудо в най-правоверния съветски сателит, ако не беше резултат от Горбачовата перестройка. Само днешните студенти, слава Богу, не знаят що бе това така нареченият научен комунизъм като част от тоталитарната идеология. Под формата на някакви “знания” за социалистиче­ската държава, за комунистическата партия и световната революция той налагаше табу върху всякакви раз­съждения и изследвания на властта и политиката. И това бе естествено от гледище на тази гигантска манипула­ция в човешката история, на комунис­тическата утопия, която прикриваше зад благовидните цели на всеобщото щастие безскрупулния интерес на но­менклатурната върхушка. Парадоксално е, че не в Унгария и Чехословакия, а в България се появи като пробив тази нова специалност, защото имен­но като безпрекословен сателит ре­жимът на Тодор Живков винаги пръв реагираше на сигналите на Кремъл.

Случаят с перестройката обаче бе по-сложен, защото застрашаваше негова­та лична власт – да си спомним ду­мите му: “Ще се наведем да премине бурята.” Целта бе да се имитира у нас перестройка. Най-лесно и безопасно това бе да става в теорията, в съзна­нието, а не в политическата практика. Ето защо привилегированият Инсти­тут по история на БКП към нейния Централен комитет организира в две последователни години полусекретните елитарни семинари с прочутия ин­ститут на акад. Богомолов, който бе приютил апологети на перестройката, като Клямкин, Киселов, Шевцова, ня­кои от които и днес са най-сериозни руски политолози и критици на Путиновия режим. От българска стра­на освен партийните историци, бяха съответно поканени по-свободолюбиво мислещи философи и социолози, като професорите Кирил Василев, До­брин Спасов, Петър Митев и моята скромна милост, тогава декан на фи­лософския факултет и автор на кни­га за властта. Второто замислено за целта мероприятие бе откриването на специалност Политикознание. Това е стра­нен евфемизъм с цел да се избегне реакци­онно звучащата (като буржоазните “Футурология” и “Астрология”) дума “Политология”. Впрочем и сега пре­дупреждавам студентите си, че по све­та такава наука политология няма, та да не се сконфузват, като отиват да учат и специализират там. Терминът е political science, политическа наука. Разбира се, обяснението на появата на специалността само като партий­но нареждане отгоре би било непъл­но и несправедливо. Съществуваха вътрешни университетски условия за тази поява, в това число организаци­онни. От няколко години в структура­та на университета под ръководството на професорите Минчо Семов и Ни­колай Генчев работеше Лаборатория по изследване на политическия живот на българина, чийто обект, вярно, бе далеч в миналото – главно в периода на Възраждането и във всеки случай преди комунистическата власт. Но доколкото Политическата история се стикова с Политическата наука, апе­тит за такава вече съществуваше, и то главно у проф. Семов.

Партийната потребност отгоре благоприятно се съчета с готовността отдо­лу в лицето на проф. Семов, както и на другите двама съветници на Тодор Живков от нашия факултет – проф. Любен Николов и доц. Горан Гора­нов. Нещата бяха улеснени от назна­чаването на проф. Семов за ректор на Софийския университет. Ако към всичкo това прибавим съдействието на такива свързани с режима профе­сори, като Илчо Димитров – тогава университетски партиен секретар, и Александър Фол, тогава министър на просветата, “чудото” с нарушения мо­нопол на научния комунизъм не е чак толкова чудно.

Quote

В потвърждение на това обяснение мога накрая да посоча одобрението на ф. Бурлацки, личен съветник на Горбачов, който при посещение тога­ва не само бе похвалил създаването на специалността, но и казал, че съ­ветските другари ще следят и прило­жат българския опит. Което сигурно благоприятно е било докладвано на неговия началник.

Св. М.: Как по-нататък се разви Катед­рата по политология?

Д. Ив.: В началото бяхме трима: проф. Семов, историкът доц. Христо Кьосев и аз. Кьосето, както е известен от мемоарите на Бачо Кольо (Николай Генчев), много се гордееше, че има за подчинени в катедрата си ректора и декана. Започнахме от нулата, фило­софи, историци, социолози, никой от нас, естествено, нямаше политологическо образование. Парадоксът бе в това, че по презумпция отгоре трябва­ше да преподаваме марксически зна­ния, които същевременно да не са от познатата сфера на “научния комуни­зъм”. В противен случай специалност­та би трябвало да си остане със ста­рото наименование на съставна част от идеологията и нямаше да е нищо ново. Или, просто казано, решението на парадокса в рамките на статукво­то бе преименуване на “научния ко­мунизъм”. Както БКП се преименува на БСП, така, и Катедрата по научен комунизъм предяви претенции да се преименува на Катедра по политиче­ски науки в началото на 1990 г. Ние тримата не можехме да приемем този вариант и бяхме улеснени в отхвърля­нето му от демократичните промени, които 10 ноември предишната година отприщи. Но как да оставиш без рабо­та 22-ма колеги, много дружелюбни и, с изключение на няколко догматици, добри хора? За щастие там бяха Огнян Минчев, Горан Горанов и Георги Карасимеонов, преподаватели с по-ши­рок кръгозор и познания за западната научна традиция. Като ръководител на катедрата по това време, и днес имам морални колебания за остана­лите 18 извън борда, но трябваше да отговорим на университетския научен критерий, а той е безкомпромисен. Без познания по западни езици и по западната литература не можеш да си на ниво, камо ли да основаваш нова наука и специалност. Нашето решение на “родилния парадокс” беше да възприемем западния опит от челните световни университети при изготвяне на учебния план и учебните програми. Но как да стане това в условията на тоталитарен информационен монопол и преди Интернет?

Stara Sofia

Помогна ни щастливият случай, че имах редкия шанс през зимата на 1979-1980 г. по линия на Британския съвет да специализирам официално философия, а фактически политическа теория, в Кеймбридж при Тони Гидънс и в Оксфорд при Стивън Лукс. Може да звучи нескромно, но така по това време аз единствен в Софийския уни­верситет, а може би и в България, бях запознат със съдържанието и струк­турата на политическата наука като университетска дисциплина. Пред нас имаше три възможности: да възприе­мем немската (аз я наричам пруско-руска) традиция, или френската, или англосаксонската. По историческата причина на доминиране на държавата като единствен политически субект в Германия и Русия там политическите знания се развиват в лоното на право­то. За нас през 1986 г. това означаваше да ни “глътне” Юридическият факул­тет, в който вилнееше Ярослав Радев – една мрачна фигура на Живковия режим, чиито вреди и днес се усещат в българското правораздаване. А в рево­люционна Франция, където общество­то е силно за сметка на държавата, поради което там се ражда социоло­гията, политическите знания приемат формата на политическа социология. Самостоятелно и мощно политиче­ската наука се появява и развива във Великобритания и Съединените щати – двете страни на либералната теория и практика. Ето защо ние възприех­ме тяхната образователна традиция и се стремим да я спазваме до днес. С краха на комунизма и отварянето на България към света дойде и нашият час. Станахме модни за прием на студенти за коментари по масмедиите, за гостуване на западни колеги “да ни дават акъл”, за достъпни специализации и квалификации “там”. Така успяхме да покрием на ниво почти всички направления и подразделения на политическата наука.

Св. М.: И Вие си избрахте “История­та на политическите идеи” като една от основните. Защо?

Д. Ив.: От възникването на универ­ситетите в средновековна Европа до днешния ден на Интернет, на дистанционно обучение и непрекъснато об­разование един принцип остава неиз­менен в преподаването на всяка наука – принципът за съвпадение на логи­ческо и историческо. Това най-кратко казано означава, че историята на една наука съвпада с нейната теория. Тези понятия, закони, хипотези и принци­пи, които съставляват логиката на науката, преди да образуват система, някъде и някога са написани и дока­зани от някого в духовната история на човечеството. Като се абстрахира­ме например, че точно Платон през V в. преди Христа на гръцки език в диалога “Държавата” е написал: “Кой трябва да управлява и на какво ос­нование?”, ние получаваме основния въпрос от логиката на нашата наука и един от основните й проблеми – този за легитимацията на властта. Ето защо сърцевина на всяко образование е запознаването с идеите на великите мислители от миналото. Политиче­ската наука не прави изключение от този методологически принцип. Ис­тинско интелектуално удоволствие е да се навлиза в света на политиката през погледа на Платон и Аристотел, на Хобс и Лок, Русо и Бърк, Хегел и Маркс, Аренд и Ласуел.

А и чисто практически най-подготвен бях за този университетски курс. Сту­дентската ми дипломна работа има­ше заглавие “Основни принципи на Хегеловата история на философията”. Петнадесет години след защитата тя излезе като статия в списание Философска мисъл.

Св. М.: Как по-нататък се разви научната Ви кариера? Бихте ли споделили с нашите читатели най-важните съби­тия, личности, автори и книги, повли­яли научната Ви ориентация?

Д. Ив.: Нищо по-забележително от История на философията на Хегел не ми е повлияло в годините на тоталитарната идеологическа подмяна на науката. Иначе първо ме разтърсиха унгарските събития, когато бях на 16 години, с присъщите на юношеството възторг и разочарование. Те белязаха края на моята сляпа вяра в насажда­ния идеал. Възродената друга надеж­да за смислено бъдеще, на Пражката пролет, бе безмилостно съкрушена от танковете. Не ми остана нищо дру­го, освен да се затворя във вътрешна имиграция и да търся упование в преподаването на философия.

Hegel

Може да си представите какъв шок бе за мен преминаването през Желязната завеса в края на 1979 г., по “времето на застоя” и агресията в Аф­ганистан, и озоваването ми не къде да е, а в Кеймбридж – този Йерусалим на науката, и не при кого да е, а при Тони Гидънс. Тони Гидънс сега е най-влиятелният жив теоретик на социо­логията, в това число на политическа­та. Тогава бе на 39 години като мен и беше написал 11 книги! На семинарите му в сградата на бившата Лабо­ратория на Ръдърфорд, където четеше параграфи от новия си ръкопис, идва­ха колеги от Щатите, Германия, Нор­вегия, откъде ли не. Всяка втора сря­да вземаха самолет до Лондон и влак до Кеймбридж, слушаха го в залата и продължаваха разискванията в близ­кия пъб. На другия ден се връщаха по работните си места. Да говоря ли за библиотеката, където в една голя­ма зала, а всъщност книгохранилище, можеш да разлистваш всичко, което някога е излязло на английски език по философия, социология, психоло­гия и политология? Четене до преу­мора, а какво ксерокопиране падна… За пръв път чух, че е имало Чикагска политологическа школа, че е живяла такава възхитителна жена като Хана Аренд, че Робърт Дал е още жив. Върнах се, написах книгата си за власт­та, която след тригодишно задържане от цензурата излезе след дискретната смела намеса на проф. Любен Нико­лов, основателят на университетската специалност “Социология” и най-интелигентен от съветниците на Тодор Живков. През 1994 г. публикувах вто­рото й издание без никакви поправки, защото нямаше от какво да се сраму­вам. Добавих само нов кратък предго­вор, от който ще си позволя да цити­рам една част, която дава представа не само за самата книга, но и за развити­ето на специалността Политология:

“Темата “власт” бе табу през 1982 г. Сега тя е в устата на всички. Полити­ческа наука не съществуваше – вмес­то нея вяло се пропагандираше така нареченият научен комунизъм. Сега всеки, който иска по масмедии да привлече с научни фрази вниманието на публиката, се нарича “политолог”. Като че ли няма организация или ин­ституция, която да не се бори за ле­гитимност. Но някой трябваше тогава на български да напише, че властта е различна от силата и трябва да бъде легитимна. Бащата на народите публично не бе споменаван, но една партия искаше да бъде майка на всички.

Затова трябваше да се покаже как ста­ва издаването на бащинско свидетел­ство за тирания. Политическият плу­рализъм сега се приема като условие за нормален обществен живот. Тогава той заслужаваше поне един параграф от глава на книга. Сега, когато бъл­гарски студенти по политически науки успешно конферират в западни уни­верситети и обидено осведомяват учу­дени професори, че отдавна знаят за Хана Аренд и за Робърт Дал, авторът на тази книга се престрашава отново да я предложи на българския читател. Нали това е чудесно – властта да не е табу, да няма научен комунизъм, вест­ниците да са пълни с политолози, пар­тии и църкви да са легитимни, никой да няма бащинско свидетелство за ти­рания и нашите студенти да спорят за Хана Аренд и за Робърт Дал.”

Св. М.: През 1994 г. се засякохме в Ню Йорк… Спомням си, че тогава специализирахте и бяхте гостуващ професор в Университета Дюк. Как виждате разликата между Европа и Америка както по отношение на по­литиката, така и в политическата ми­съл от двете страни на океана?

Д. Ив.: Тази разлика произтича, на първо място, от своеобразието на ис­торическия опит и на второ – от спе­цификата на политическите системи на тези два континента. Отсъствието на феодални порядки и липсата на аристокрация, наличието на огромни свободни земи, религиозната толерант­ност и демократичните традиции съ­действат за утвърждаване на личната свобода и на индивидуализма в амери­канското общество, които са съчетани с трайно подозрително отношение към държавната власт. В политическото и дори в правното съзнание на амери­канците основна ценност и субект е не държавата, а индивидът. Много се разсъждава за американската изклю­чителност, която е отделна обширна тема. Ако днес Съединените щати са единствената страна на либерализма, то най-вероятно това се дължи на ис­торическото обстоятелство, че само там капитализмът се е развил в чист вид, без феодални остатъци. Диферен­цираното богатство на природни ре­сурси и обширната територия са обу­словили, от друга страна, федералното устройство на държавата и президент­ската форма на управление. В Европа няма чисто президентски републики, а федерация е само малката своеобраз­на Швейцария, освен наложените от самите американци след войната фе­дерации на Германия и Австрия. Из­бирането на американския президент независимо от Конгреса и силата на неговото вето обуславят консенсусния характер на американската политика. Това разделение, този баланс на влас­тите с присъщите му противотежести и задръжки, установен и поддържан от Конституцията, не е постигнат в никоя друга страна, включително най – демократичните европейски. Стру­ва си да ги припомним: щати срещу централното управление; Камарата на представителите срещу Сената; прези­дентът срещу Конгреса; съдийството срещу Конгреса; Сенатът срещу пре­зидента по отношение на назначения и договори; народът срещу неговите представители; избирателната колегия срещу народа. Така всеки законопро­ект и всяка политика трябва да преми­нат през дългата процедура на дебат и взаимни отстъпки, на търпеливо съче­таване на интереси, преди да добият завършен вид и да се приложат прак­тически. Американската политика, за разлика от европейската, е минимално партийна, защото президентът никога не разполага с квалифицирано партий­но мнозинство в Конгреса и е прину­ден да разчита на подкрепа от двете партии. Като правило гласуването там е “шарено”. Освен това американските партии съществено се отличават от ев­ропейските. Те нямат постоянна струк­тура, нито централно управление, а са повече избирателни машини, които се активизират само по време на избори. При тях се търси качество, а не ко­личество, те са кадрови, а не масови. Обединяват най-различни групи и инте­реси и не разчитат на идеология. Зада­чата им е да организират “primaries”, първичните избори, които са може би най-силното американско демократич­но предимство пред европейската пар­тийна и все още идеологическа поли­тика. Така например един неизвестен и неприемлив дори за собствената си партия фъстъчен фермер от Джорджия стана президент. Накрая бих искал да изтъкна, че подавляващата част от политическите въпроси и интереси там се решават и регулират на местно рав­нище от щатите и общините – местни данъци, здравеопазване, образование, социална политика, благоустройство, сигурност и така нататък. Сравнението с централизираните унитарни държави на Стария континент явно не е в тяхна полза. И ако искате моето мнение зa Европейския съюз, чийто нов и горд член е и България, то е, че ако не последва федералния пример на амери­канските щати, той ще си остане това, което е – политически гигант, икономическо джудже и военен червей.

Babel

От казаното дотук мисля, че става ясно защо американските политически изследвания засягат главно микроравнището на обществото, докато евро­пейските се осъществяват на макроравнище. Фокусът зад океана е върху индивидите с техните предпочитания и нагласи, върху това, което става вътре в политическата общност. Тук, в Ев­ропа, вниманието е върху общността като цяло и нейните външни отно­шения със средата. От едната страна обект е човекът в политиката, а от дру­гата – политиката в обществото. Затова американският подход е поведенчески, а европейският е структурен. Единият е насочен към процеса и политиче­ските функции, другият – към систе­мата и политическите институции. В идеологическо отношение американ­ската политическа наука е склонна да хармонизира интересите и е чужда на марксизма, а европейската е склонна да го приема, защото фаворизира со­циалните конфликти.

Св. М.: Ние преживяхме практиче­ското приложение на тази идеология. В какво според Вас се изразява най-тежкото наследство на комунизма?

Д. Ив.: Принудени сме да страдаме от многобройни трайни увреждания върху тялото и душата на българското общество, причинени от тази утопия на власт. И както душата се лекува по-трудно от тялото и понякога, уви, безуспешно, така според мен най-дълбоки са пораженията върху общест­веното съзнание на българите, и то върху неговата най-съкровена и труднопоправима част – морала. Иконо­мическият крах и дори демографската криза могат в близко бъдеще да бъдат с наша и чужда помощ преодолени, обществото има свои механизми на хомеостазис за това, но възстановя­ването на съвестта и на критериите за добро и зло ще изисква живота на поне две поколения. С окупация и терор бе прекъснат естественият ход, традиционният живот на националния организъм. Комунизмът унищожи частната собственост и християнския морал; заедно с тях изчезна и личната отговорност, личният мотив за човеш­ка активност и човешко взаимодейст­вие, който е в основата на прогреса на западната цивилизация. Време е вече ние, българите, да станем отново отговорни и разумни личности.

Св. М.: С тази опозиция личност-колектив ли свързвате разграничението между ляво и дясно в политиката? Има ли бъдеще десницата у нас и ако да, каква е нейната роля?

Д. Ив.: Да, би могло да се каже, че по­литическата десница с нейната дясна политика обслужва предприемчивия отговорен индивид, докато левицата е загрижена за интересите на работни­ческата класа и на други колективи, като етнически, полови и дори сексу­ални малцинства. Не случайно в Аме­рика, където ляво и дясно по-трудно се различават, политически вододел са абортите и гей-браковете. Другият критерий е икономически: десницата защитава богатите чрез по-ниски данъ­ци, а левицата – бедните, чрез по-висо­ки. Но ако определим политиката като субективно разпределение на ценности в обществото, трябва да кажем, че ре­ално това разпределение чрез властта се извършва не между отделни инди­види, а между трайни социални групи. Въпросът е кои и какви ценности спо­делят хората в тези групи – дали това са индивидуалистичните християнски ценности на свободата, саморазвитието, семейството и личната отговорност, или колективистичните социалистиче­ски ценности на солидарност, взаимопомощ и така наречената социална справедливост. Казано най-грубо, ляво и дясно се различават по начина на разпределение на ценностите (ресур­сите) в обществото – диференцирано, или поравно. Доктринално това разли­чие се изразява в политическите идео­логии. В зависимост от това кое се приема за основна политическа цен­ност и основен политически субект са се оформили четири големи идеологии либерализъм, консерватизъм, социализъм и национализъм. Първите две са десни, а вторите – леви. Кредото на либерализма е свободният индивид и неговата способност да развива максимално своите способности и заложби. Това изисква хората да са отговорни за своите действия, вместо някой друг да им казва какво да вършат, да ис­кат или мислят. За целта те трябва да изявяват способността си да оценяват ценностите, т.е. да имат пълна сво­бода на съвестта, религията, словото, сдруженията, на изразяването изобщо, а държавата минимално да регулира техния живот. От своя страна консер­ватизмът настоява, че обществата не са проста сума от индивиди и че хора­та печелят повече щастие като членове на семейството и църквата, отколкото могат да направят това индивидуално. В поддържане на подредено обще­ство и на общи ценности най-важно е подчиняващата се на реда малка социална група да развива и поддър­жа религията и морала. Социализмът запазва либералната теза, че всички индивиди заслужават равно третира­не от държавата и че трябва да имат равни възможности за саморазвитие, но те трябва да правят това не инди­видуално, а като класа. Не индивидът, не семейството или социалната група, а класата е политическата ценност и политическият субект за социализма и комунизма. Макар постепенно и трудно социалистическата доктрина да се откъсва от класовия подход, в името на социалната защита и солидарност тя все още изисква засилена държавна намеса в икономиката и в егалитарното разпределение на ценностите между социалните групи.

Мисля, че е очевидна необходимост­та от политическа десница и от дясна политика, особено за страните в преход от комунизъм към демокрация и пазарно стопанство. Такова нещо, като “ляв преход” не може да същест­вува, защото самият преход е отляво надясно. В това скоро ще се убеди и българският народ, който най-после ще усети и разбере манипулациите на столетната партия, която досега успешно прехвърля икономическата и политическата власт от старата но­менклатура към новата олигархия. Българската десница има гаранти­рано бъдеще, но трябва да се отърве от левичарския си уклон, да вникне и възприеме либералните и консер­вативните ценности и да ги защитава и разгласява неуморно и безкомпро­мисно, независимо от конюнктурните съображения на загубените или спече­лени следващи избори.

Св. М.: Накрая да Ви попитам за едно по-близко и конкретно бъдеще – това на Софийския и изобщо на българския университет. Бяхте декан и заместник-ректор, сигурно имате свое виждане?

Д. Ив.: Моето виждане по едно време – времето на финансовия колапс и хиперинфлацията при социалистическото правителство на Виденов, когато се налагаше да предприемем икономии и структурни реформи в Университе­та, беше виждане и на Академичния съвет, които го прие по принцип, но се отказа да го прилага със стабили­зацията при управлението на ОДС. Причините за “моя” проектен про­вал са няколко.

Suu

Първата е системна – Университетът е една от най-консеравативните институции в целия свят и той много рядко и трудно предприема реформи. За отпадането на финансо­вата необходимост вече казах. Третата причина е юридическа – трябваше да се промени Законът за висшето об­разование, а той не бе приоритет на новото правителство. Но зад юридическия параван прозира най-важната причина са егоистичните интереси на желаещите да запазят своята власт и феодални научни “имения” преподава­тели, изградили своя престиж и статус в преобладаващо послушание на ста­рия режим. Какво накратко предвиж­даше проектът? Децентрализация на властта в тази пруско-руска система, където всички решения се вземат от­горе и нищо, дори едно командировъчно, не може да мине без вездесъщия подпис на ректора. Пълна автономия на Университета, който сам да опре­деля не само четените курсове, но и специалностите, броя на студентите, размера’ на таксите, защитата на на­учните степени и звания, предлаганите на обществото образователни услуги, сътрудничеството с чужди университе­ти, основаването на фондации. От цен­трализирана унитарна той трябваше ла се превърне в свободна федерална “държава”. Кеймбридж и Оксфорд са федерации на колежи. Основна организационна единица трябваше да бъде не факултетът, а специалността (наука­та). образуваща департамент или кате­дра, тъй като там реално се извършва преподаването и тя отговаря за него. Факултетът е съответно федерация на специалности и той е юридическо лице със собствен бюджет, отчисле­ния от който прави за Университета. Днес вече е очебийна необходимостта факултетите да са юридически лица, защото иначе не могат да участват в проекти на Европейския съюз. Власти­те в Университета трябваше да бъдат разделени по модела на Американска­та конституция: Академичният съвет да е сенат, където всеки факултет (а не Общото събрание) избира по двама свои “сенатори” и който приема “зако­ните”, правилата на академичната дей­ност; ректорът е “президент”, избиран независимо от Академичния съвет и държащ изпълнителната власт администратор, който същевременно оли­цетворява цялата университетска общ­ност и я представлява пред обществото и външния свят; “губернаторите” дека­ни държат изпълнителените функции в отделните факултети, които като ща­тите са самостоятелни в провеждане на местната политика. По примера на челните англосаксонски университети, проектът предвиждаше намаляване на студентските изпити до 25-28 годишно, като само 5-6 основни за специалност­та курсове през цялото следване са за­дължителни с лекции и упражнения, а останалите – свободноизбираеми.

И сега смятам това мое виждане на Университета за полезно и наложи­телно, но също мисля, че по горепо­сочените причини то едва ли ще се реализира в близко бъдеще.

Св. М.: Благодаря Ви за всичко, което споделихте с нашите читатели. Няма да скрия, че този брой е посветен на Вас и на Вашия предмет “История на политическите идеи”. Убеден съм, че текстовете, включени в него, ще го направят задължително четиво за всички студенти по политология. И не само за тях, разбира се!

Димитър Иванов е роден в Нови пазар през 1940 г. Доктор на политическите науки, професор. Декан на фи­лософския факултет на Софийския университет (1986-1989), ръководи­тел на Катедрата по теория на политиката (1989-1993), заместник-ректор (1995-1999). Преподавател по ис­тория на политиче­ските идеи (от 1986) в специалност “Поли­тология” на Софийския и Великотърновския университет Носител на почетния знак със синя лента на СУ “Св. Климент Охридски”, Председател на Бъл­гарската асоциация по политически науки (1998-2001). Автор на книгите Властта (първо издание – 1985, второ – 1994), Американското понятие за власт (1999), От Платон до Мил, Основни политически идеи (2002). Гост-професор в Университета Дюк, САЩ (1994-1995).

 

 

 

 

 

Bookmark and Share